Знаем ли какво е цветът?

Как по-точно определяме цвета – виждаме и го назоваваме, нали?
А дали цветът се състои само в това, което виждаме?
Можем ли да го усетим, да го помиришем, да го почувстваме? Нима не можем да го опишем отвъд зрението, например чрез съзнанието?
Ами, ако не виждахме – един цвят съдържа в себе си цял свят?! И този свят никога не го виждаме – радост е за очите, когато видим пъстрота и багри – те събуждат в нас чувства – но мислите ли че един цвят се изчерпва до тукa…

Как им се радва един човек, който не може да погледне през нашия прозорец, човек който живее в мрака, а знае повече от зрящите, защото той не учи като нас от книги, той се е оставил на знанието на душата?
Все питаме къде е душата, мислейки че използваме съзнанието си до капка. Уви, слепият зададе ли ни въпросa: “Какво е жълто? Какво е червено?”. Повечето от нас ще замлъкнат.

Кой от нас се е питал “какво е жълто?” – няма нужда защо да се питаме, нали?! Това е нещо което знаем наизуст, защото съзнанието ни го диктува, а същото човешко съзнание може да зададе и толкова “прости” въпроси. Когато си зададеш въпрос, обикновено душата търси отговор, защото не я задоволяват отговорите, които са се закотвили и задръстили пристанището на човешкия ум.

Съзнанието означава осъзнатост, осъзнаване – поглед през множество прозорци. Понякога тези прозорци не гледат към нашия познат свят, а гледат и опознават други светове. Може би света на пчелите, които виждат в багрите пътища, спускаши се към чашката на живота, пълна с нектар.

Душата намира израз в нашето дълбоко съзнание, където търси въпроси. Подлага под въпрос всички понятия, които сме “научили” и наизустили. Правилно ли е да смятаме истините, в които най-малко се съмняваме и които най-малко оспорваме, за истини? Дали няма друга истина, за която сме слепи?

Животът се изплъзва пред очите ни, а ние още не знаем какво всъщност е жълто, дали жълтото е жълто или червеното е червено, дали мракът е мрак, дали небето е прах и облак, дали е светло или тъмно, или се заблуждаваме непрекъснато, защото и светлото и тъмното са едно… дали космосът е всичко сред нищото или нищо сред всичкото… дали любовта е заключена в усмивката на две очи или в нечии думи, или кръжи в свободен полет и обединява всички души, така че когото и да обичаш стигаш там, където виждаш свобода, виждаш необятна шир, виждаш вечност, необяснима ни за очите, които я пазят, ни за сърцето, което в нейния ритъм тупти.
Ей, така всички прости нещица, се превърнаха в кълбо от въпроси, което за да разплетеш, един живот понякога не стига…

Питам се сега: струва ли си да трупаш толкова вещи и знания, които не могат да обяснят една простота? Обичаш сложното, новото – никой не иска простото, а същността се крие в простотата. Питам се толкова ли е ограничено нашето съзнание – толкова ли е тесен прозорецът, през който гледаме света?
Има ли душа, която ще обясни какво е жълто и червено на този, който е сляп за цветовете познати нам? Ще се намери ли кой да проговори на езика на душата, за да даде отговор на нейната гатанка?


Ще се намери ли някой, който да вземe ръката на “слепия” да сложи в нея шепа пръст и да каже: “Ето това е жълто. Загоряла от слънцето земя”.
Ще се намери ли кой да вземe ръката на “слепия” да я постави на сърцето си и да каже: “Ето това е червено. Цветът на моята душа, горяща в пламъка на любовта”…


Кой каквото и да каже и душата – най-чистата форма на съзнанието – и любовта – най-съкровената тайна на земята – говорят един език – езикът на безмълвието и тишината – празнотата в думите не стига да опише тази чистота… Ако ме попиташ какво е чистота, бих отговорила така: тишината споделена между две сърца – тогава съдбата плете от едното сърце до другото невидима за очите нишка.

Reklamlar
One thought on “Цветовете на съзнанието”

Bir Cevap Yazın

%d blogcu bunu beğendi: